Какво направихме

С времето сме доказали, че няма нещо, което да не сме готови да пожертваме в името на това да запазим нищожното си физическо добруване и съществуване. Вирусът ни накара да се откажем от свободата на словото, тероризмът бе претекст да се откажем от личните си данни и анонимността в интернет, “свирепи” страни като Ирак, Иран и Северна Корея с мними оръжия за масово унищожение се превърнаха в обществен враг, битката с когото е отнела десетки хиляди животи. Като че ли, за разлика от други животни, човекът не се хвърля в отчаяна финална битка когато бъде изправен в ъгъла и наобиколен от врагове. Всъщност единственото ‘хвърляне’, което той извършва, е в краката на същите тези врагове, с надеждата, че жестокостта на наказанието все пак идва с потенциала за по-нататъшно възстановяване на нормалността. Малко болка сега, доста кеф после. Така си е човекът, така е бил винаги и винаги ще бъде. Това е онтологичната логическа грешка на мислещото, разумно животно. Светлите бъднини, сигурното утро. Защото живото, a priori и по дефиниция, не би могло да съчини в съзнанието си концепцията за нищото. За липсата на съществувание по познат за него начин.

Затова човекът, воден именно от тази сляпа увереност, предава всяка своя цивилизационна придобивка и изобретение. Защото по-добре да си под ботуша, вместо под колелата. Това е и коренът на всяка тиранична, авторитарна система. Не страхът от репресия, а този от безцеремонния край. Затова на Борисов и сие им се позволява да управляват де факто чрез указ, без обществен надзор и без особен отпор от страна на будните граждани, които някога уж милееха за свободата и демокрацията. Ножът опре ли до кокала, човекът регресира обратно към примитивния си, свит на кравайче вид. Един гол охлюв, който може да разчита единствено на външна намеса за спасението си.

Църквите са отворени. Това е важното, нали така. Борисов каза само едно да не искаме от него – да затваря църквите. Мутафчийски съвсем плахо спомена на няколко пъти, че може би Господ ще чуе миряните и от вкъщи, но това едва ли ще има ефект. Хората си искат закрилника, а Бойко, колкото и добър наместник да се явява, не е Иисус. Божествената броня все пак си е друго. Проличава и софизмът на атеистите. Църквата никъде не е отишла, нито пък вярата. Светият синод още си има своята политическа сила, просто не вижда нуждата да я употребява все още. А може би дори самият синод не си даваше сметка колко en vogue е дори сега. Е, вече няма да е така. Пролича си Борисов от кого се страхува. Единствено от Бога. Другите плъхове ги яли. Та дори Гешев, венецът-каскет на народното обвинение и право, обяви, че се чувства като инструмент в ръцете на Господ. Какво, мамка му, се случва? Защо дадохме такава безпрекословна сила на хора, които имат процесорната сила на мобилен Пентиум от преди десетилетие?  Къде е опозицията? Защо тя е толкова нефелна, че яловите й съображения изглеждат по-скоро породени от чувството за дълг и отмъстителност спрямо  управлявашите отколкото от някакви идеологически или дори, не дай си боже някой да употреби тази мръсна дума, популистки възражения? Къде изобщо е народът в цялата тази игра?

Или нещо такова. Все тая.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s