Авто-фелацио

Има едни момчета в малката ни родина, които смятат, че са авангарда на някакво автентично ъндърграунд течение в рапа. За тях всеки с повече от няколко десетки последователи, слушатели и фенове, е продажник с вроден уклон към плагиатството – видиш ли, не можеш да си прекалено агресивен в рапа си, защото в България не било опасно като в Америка, следователно това нашето е просто безсрамно копие; или пък бийтовете им били прекалено сложни, липсвал им “вайб”.

Ако не сте разбрали нищо от изписаното досега, слава богу. Радвам се за вас, искрено, че не ви се е налагало да влизате в словесни сблъсъци с типове, които парадират с това, че не слушат друго освен собствената си музика и тази на приятелите си. Защото било истинско и такъв бил “вайба”. Имало артистизъм в това другото, ама бил смешен, защото рапът не бил за това.

Човек остава озадачен – щом не са важни лириките, щом не е важно продуцирането да е многопластово и музикално издържано, щом няма значение дали е закачливо – какво изобщо има да й се слуша на тая музика?

И там е пинизът. Седят си в своите балончета, тези артистични изтърсаци, които, учудващо, наближават чак средната възраст, и взаимно се поздравяват за посредствеността си. Това си е ТЯХНАТА субкултура, всичко отвън, то съществува единствено като дразнител. Важна е естетиката. Да хвърлиш няколко хилки за някой суичър на голяма стрийтуеър марка и един анцуг, който дори не си отива с другото цветово, да се събереш в задимената си стая с приятелите си след като изгоните съквартиранта, и да правите там нещо в FL Studio, някакви бийтчета, които може би, евентуално, звучат добре докато развърташ джойнт с аверите.

И нямам против тази изолация. Вярвам много откровено в правото на хората да избират сами пътя си в името на това да си гледат кефа. Хедонизъм, това му е майката. Но до един момент. Границата се прекрачва тогава, когато твоята самовглъбеност се превърне в дразнител за околните. Когато отидеш на някой купон и спреш музиката, за да пуснеш собствените си недодялани парчета. Когато започнеш да обиждаш хората заради това, че слушат Вирго защо бил смотльо или пък Жлъч защото правел рап за рап и нямал вайб.

В крайна сметка, това просто е мастурбация. Постоянна, безспирна, абсолютно невъзпрепятствана от другите около теб, които са на същия акъл, но мастурбация, която никога не довежда до задоволяване. Защото в един момент, рано или късно, когато всичко вече е било речено и сторено и си се изолирал от реалността до степен, че да не можеш да се върнеш към нея, осъзнаваш, че си човек на 30 години, който прави бийтове в Саундклауд и през половината си осъзнат живот си казва че, ето, големият пробив е точно там зад ъгъла. И там и ще си остане братче.

Защото да си ъндърграунд има стойност. Да се запазиш от индустрията, да се прикриеш от външни елементи, които биха повлияли със задни мисли на артистичния ти мозъчен тръст с цел да го пакетират и продадат като продукт. Но това има смисъл само ако въобще има какво да запазиш. Aesop Rock, Atmosphere, Григовор, хиляди индепендент артисти, които имат какво да кажат, да създадат, да покажат на света, дори да е безсмислено. Изкуството няма задължение да бъде логично или дори автентично, мамка му. То е израз.

А какво изразяваш докато си седиш на скъпо облечения гъз и натискаш разни копчета в програмата, дърпаш от масето, и се опияняваш от това колко си ДЪЛБОКО В ТРАПА БРАТ.

Та така. Това не е насочено към никой конкретно, ако исках да се карам на някого, щях да го направя поименно. Но ако някой от Саундклауд с подобна нагласа го прочете това и се почувства засегнат, евала. Този текст беше именно за теб, приятелче.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s