Пикник над метрото

Трилогията Метро на Дмитрий Глуховски е едно от малкото произведения, които успяват да уловят усещането за света след разпада. За бавното изстиване на трупа на една цивилизация и отчаяните опити на оцелелите да си върнат поне частица от миналото. И тук не става дума само за изпепеления постапокалиптичен литературен топос на Москва, а за това какво всъщност се крие в тематиката на книгите. Това, което е отвъд мутантите и радиационния фон, отвъд градовете-държави, установили се по линиите на циклопското московско метро.

Притегателната сила на трилогията се крие в неизбежното чувство на носталгия по безвъзвратно загубеното. И още по-лошо – то не е просто загубено. Това е свят, унищожен от собствените си обитатели. Райската градина, изсечена и изгорена от  божиите създания, на които е било писано да я обитават вечно. А когато Господ  подава ръка на човека дори след като той е положил толкова усилия да се самоунищожи, тази ръка бива отсечена.

Тук не става въпрос за спасяване на човечеството, а за съхраняване на човешкото. За това как хората да се измъкнат изпод руините на съсипания си свят и да започнат наново, да живеят естествено и в мир с реалностите на съществуването, вместо всячески да се опитват да превземат и опитомят хаоса.

Глуховски може на моменти  да прекалява с детайлите около освирепяването на човека под земята – понякога, наистина, изглежда сякаш ничий разум не е останал непокътнат от разрухата. Но именно благодарение на този аспект от историята човек започва да си дава сметка, че Метро не е просто фиктивен разказ за някаква си война. Това е Пикник край пътя на модерното време, и то не само заради взаимстването на званието сталкер, давано в Метро на тези смелчаци, които, оборудвани с тежки гумени екипи против радиацията, се качват на повърхността в търсене на всичко, което може да се окаже полезно в новия дом на човека. Там под земята.

Не случайно споменавам добилoтo митично значение произведение на братята Стругатски. Аркадий и Борис разглеждат един феномен, който напрактика няма прецедент в Западния свят – т.нар хипернормализация. Всички в късния период на СССР са наясно с факта, че социалистическият строй е в процес на разпад, но пък никой не е в състояние да си представи алтернатива на статуквото. Така се получава един омагьосан кръг, в който истината губи своята стойност, тъй като тя не може да промени развоя на събитията, независимо от това колко звучно бива прокламирана тя. Резултатът е едно дълго пребиваване в безтегловност. Говорещи глави по радиото и телевизията обясняват колко непоклатима е страната в решителността си да победи световния империализъм и да работи бавно, но сигурно към настъпването на световен комунизъм. Междувременно магазините пустеят, опашките за хляб растат, а погледите на обикновените хора стават все по-празни. Други пък оскотяват, превръщат се в зверове в опит да запазят своето, или това, което смятат, че е тяхно. Усещането за дом и принадлежност се оказват адекватен заместител на свободата.

Звучи някак познато дори сега, като изключим опашките за хляб. Източна Европа се топи. В Украйна от години “гражданска” война, финансирана и до голяма степен проектирана от руски агенти. Междувременно една от най-големите житници на Европа страда, не само от размириците, но и от климатичните промени. Гордата Украйна, чиито жители проляха кръв на Майдана в името на правото си на свободна воля и самоопределение, бягат от родината и живеят в постоянна неяснота. Изглежда и външните сили нямат намерение да се месят.

А какво да кажем за другите бивши съветски страни? А за тези като България, които бяха едва сателити? Историята е една и съща, макар детайлите неизбежно да са разнообразни. Бягство, бедност, корупция. Всеки за себе си, борба за всяка глътка въздух.

В Метро една от големите теми е съхраняването на културата. Изгубят ли жителите на метрото писмеността си, способността си да четат и да създават нови летописи, губят и една от малкото връзки със стария си свят. С онова истинското, там горе. Със синьо-сивкавото небе и лекия дъждец. С широките отворени пространства, огромните здания, символ на човешката воля и изобретателност.

Но всичко гние. Картините се разпадат, книгите плесенясват или се ползват за подпалки. Красиво облицованите и обрисувани станции на московското метро се превръщат в бежански лагери, витражите биват изпотрошени, лъскаво белият мрамор се скрива под дебели пластове сажди. Малцина са тези, които продължават да живеят в името на нещо друго, освен пустото оцеляване. Като уловено животно, човекът е изтикан в ъгъла и мисли единствено за това как да се направи един последен отчаян напън да се освободи. Но истината е, че той не е изтикан, тази дума предполага външна намеса. Не, човекът причинява всичко това сам на себе си.

Но ние сме издръжливи говеда. Към всичко можем да се приспособим. Нали затова, в крайна сметка, сме станали владетели на този свят. Можем да свикнем с всяка ситуация, колкото и неблагоприятна за достоен живот да е тя. И търпим. Преглъщаме лайната, сърбаме помията с погнуса и въпреки всичко се насилваме дори да помолим за нова порция. Гледаме зверствата около себе си от дистанция, свеждаме глава и отминаваме нататък. Не, че не знаем, че можем да сме следващи. Просто такъв е животът и така сме свикнали. Така трябва да бъде.

Този път не искам да завършвам в обичайно песимистичния си тон. Няма да пояснявам кои части от тази статия се отнасят за книги и кои – за действителността на тъжните държавици в Източна Европа, които все още съществуват насред развалините на великата империя. Защото дори и светът наоколо да гние и да вони на разложение, човекът единствен е дарен и прокълнат със свободата да избира. Със способността да пренебрегне дори инстинктите за самосъхранение в името на убежденията си. Наистина нерационално. Биологически и еволюционно, това ни свойство е съвършено алогично. Ноименно това прави главният герой в Метро. И така, вярвам, се чувства длъжен да прави и всеки, който не може да се примири току-така с това да преживява вместо да живее. Защото както каза Боро Първи: “Да гориш за нещо е такъв кеф.”

 

 

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s