На стадиона

Най-накрая плюнката, която наричаме родина отново се озова в мерника на световните медии. Този път скъпите ни сънародници се показаха като истински закрилници на Западната цивилизация, издавайки маймунски звуци по време на мача с Англия. А, и извършваха нацистки поздрави. Нищо особено.

Външният свят остана силно шокиран от върховната ни ерудираност и прекрасно възпитание, като почти всичко големи издания отразиха случилото се като извънредна новина. Наистина впечатляваща е способността ни да достигаме нови висини във всяко отношение, стига да си го поставим за цел.

Не мисля, че има българин, който да е изненадан от всичко това. Родните стадиони от край време са или пустиня или бойно поле, а и всички знаем точно какъв тип хора участват във формирувания като София Запад. Изобщо латентните фашистки наклонности на населението както тук, така и в много други балкански страни, не са новост.

Отдавна се говори за това как уж всички сме били Бай Ганьовци и сме се страхували да не се изложим пред чужденците. Ако тази аксиома изобщо някога е важала, то това време отдавна е отминало. Днес търсим именно тази показност – да свръшим колкото се може повече глупости, пък дано поне да ядосаме някой. Не за друго, а защото е приятно да те забележат. Да види светът, че България може да се топи и разпада, но поне още съществува.

Израз на безсилие са подобни изблици. Предварително беше очевидно, че на повече от една достойна загуба няма причина да се надяваме. Българският футбол много отдавна мина своя апогей. Днес вече дори не можем да говорим за низходяща тенденция. Дъното бе достигнато още около началото на това десетилетие.

Оставката на Боби Михайлов е чисто представително действие. Да се види, че Бойко когато каже нещо, това нещо се случва бързо. Пък и чужденците да си кажат, че има полезно действие и тук. Но полезно действие няма. Няма и да има. Отвъд оправията сме отдавна. Събития като това от миналата вечер единствено служат да ни покажат къде се намираме по пътя към всенародния пъкъл. Добре се движим, няма страшно.

Единственото интересно, което можеше да излезе от цялата тази ситуация, беше реакцията на футболистите и анализаторите по време на интервютата след мача по БНТ. Къде другаде може някой да намери такова всеобщо отчаяние от настоящия ред на нещата? Не мисля, че имаше дори тъга, просто удивление от това до къде може да стигне упадъкът. Това не беше просто спортно поражение. Дори в разцвета на силите и възможностите си едва ли щяхме да победим английския отбор, който се намира на всичкото отгоре в подем. Това беше един от редките мигове, в които наложилата се общодържавна илюзия за стабилност и прогрес се разпадна. Не сме малка държавица с растяща икономика и трудолюбиво население, което има големи надежди за бъдещето. Не, ние сме шепа освирепели оцеляващи на предела юнаци, седнали на студени седалки в празен бетонен стадион, крещящи глухо в пространството. За Бог да прости, дето се вика. Колкото да има там нещо.

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s