Аз съм АРТИСТ

Аман от хора на изкуството. Където и да тръгнеш да копаш в днешни дни, все от някъде изскача някое самопровъзгласено артистче, което веднагически е готово да започне с типичните приказки – колко отдадено е на работата си, колко много страст и емоция има в написаното или нарисуваното, колко дълъг е бил пътят към “успеха” (под успех обикновено се има предвид самостоятелното издаване на някоя паршива фентъзи книга или пък егоцентрична стихосбирка, която е успяла някакси да избута 20ина продадени копия). Както всеки рапър, колкото и незначителна да е аудиторията и колкото и празен да му е джобът, е готов надълго и нашироко да обяснява колко богат и забързан живот води, така всеки поет живее с мисълта, че всеки написан ред е изпълнен със задълбочен подтекст, достоен за анализ в родните класни стаи. Така и всеки художник смята, че поредната недопечена драсканица е епохално произведение, което веднага може да бъде рекламирано с цел постигане на комерсиален успех.

Това е чиста доза интелектуална мастурбация. Няма лошо да си почитател на собствените си трудове, напротив даже. Много е важно човек да е способен както да вижда недостатъците в работата си, така и обективните достойнства. Нямам против самонадеяността. Това, което не мога да приема, обаче, е вечното преследване на изкуството като самоцел, като естетика, която да служи като заместител за истински характер. Всеки скучен келеш без въображение може да седне да пише душевните си излияния в рими. Това не означава, че тази словесна бълвоч е легитимно произведение на изкуството, и още по-малко дава правото на съответното лице да претендира, че е артист. Това да си депресиран и лишен от посока не означава, че автоматично написаното от теб ще бъде изпълнено със смисъл. Независимо дали си аматьор, който просто твори, за да си придаде мистичност, или пък професионален артист, който от години вече е в тези среди и се радва на успех, 90% от това, което създаваш ще бъде помия. Никоя книга не е написана от първи опит, без ревизии и без сериозно орязване и преразглеждане. Никой не създава своя магнум опус от първия път, нито пък дори от стотния. Изкуството изисква време. Изисква смиреност, както и способност да погледнеш създаденото от теб и да си признаеш пред самия себе си, че творението ти не струва. Това е нещо, с което много малко хора се примиряват. Точно затова и пазарът е зарит с нискокачествени аборти на изкуството, недомислени и недоизпипани. Но кой му трябва самокритика като може просто да изшиткаш поредния боклук на пазара и да се молиш той да хване дикиш. 

Аман от деривативни псевдо-поети. На масите очевидно отдавна им втръсна от блудкави разсъждения на сърцераздирателни теми. То не беше раздяла, не беше отчаяние, не бяха недопушени фасове и дълбоки въздишки. Това никога няма да бъде успешно, нито от чисто критическа гледна точка, нито от гледната точка на продажбите и на способността на набедения артист да се издържа от крадените си произведения. И да, това си е кражба, дори и човекът, който я е осъществил да не го осъзнава. Повтаряемостта е артистично самоубийство, а когато цялата ти библиография е съсредоточена около някакви недомлъвки, свързани с някоя детинска раздяла, или пък вечно съпоставяне на дълбоките сини очи на възлюбената с някой шибан океан, ти не просто се самоубиваш като артист, а си и содомизираш трупа съвсем самичък. Не, няма логика метафората. Защото аз не съм артист, а съм келеш, който просто му е писнало да слуша някакви самовлюбени идиоти, които са прекалено глупави дори да осъзнаят, че са идиоти, как обясняват простички неща по още по-прост начин. Естетиката не е всичко. Изкуството трябва да има значение, автентичност, да поставя някаква нова тема, или пък нещо старо, но по нов, личен начин. Иначе ще продължим да четем тийн романи с quirky герои в тийн възраст, и ще продължим да гледаме сериали без ясен замисъл или посока, но с висок бюджет и пресилен хумор, благодарение на измислени сценаристи в телевизии като БТВ, където до такава степен самокритиката е изчезнала, че се чудя дали в излишно високата им сграда има дори едно огледало, в което да се погледнат и най-сетне да установят, че са потънали толкова дълбоко в собствените си гъзове, че вече дори не е останало друго освен гол гъз.

Та да. Не сте артисти. Вероятно няма и да бъдете. Пък и по-добре. Ако бяхте пак щяхте да гладувате.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s