Избави ни от Лукавия

От известно време Слави Трифонов е нещо повече от остаряващ водещ на късно предаване. След прословутия референдум, иницииран от него и екипа му, той се превърна в рупор на народния глас. Отводник за общественото недоволство. Изведнъж достигна нива на популярност, на които не се е радвал от времената на атомното Ку-Ку. Всички знаят за новия, хаплив Слави. Будният “обикновен” гражданин, с ясно изразена про-демократична позиция. Пръв враг на родните олигарси. Нима човек, който се е заобиколил с колосалните умове зад задълбочени персонажи като Шишо Бакшишо, може да е нещо друго, освен Спасител на измъчения български народ?

Надявам се стана пределно ясно, че напъните Слави Трифонов да бъде превърнат в лице на гражданската съпротива срещу терора на ГЕРБ са ми меко казано смешни. Няма да навлизам в лични нападки, макар да съм сигурен, че ако някой има желание, би могъл да изгради доста силен аргумент в полза на тезата, че Слави е или сенилен, или с единия крак в сенилността. Но това няма особено значение. Това, което ме вълнува не е Трифонов като личност – ако не беше той, щеше да е някой друг, също толкова неподготвен и също толкова неподходящ за задачата.

Българският народ е дарен със завидна търпеливост. Дали търпим от страх, мързел, или просто защото толкова можем и повече не може да се очаква от нас, трудно е да се каже. Някои политически корифеи съвсем открито си го казаха, материлът е лош. Може и вярно да е. Защо иначе да свеждаме глава дори когато става въпрос за личната ни сигурност? Чини ми се, че проблемът се корени в начина, по който разглеждаме миналото си. Самото изговаряне на имената Левски и Ботев като че ли призовава духовете им, горди и силни, непоклатими дори и отвъд гроба, а всеки опит личността им да бъде принизена до нещо човешко и просто бива разглеждан като същинско светотатство. Те не са хора, те са явления, символи на естествения поток на историята. Това ще рече, че, бидейки свободни българи, ние разглеждаме освобождението като неизбежен факт, и разглеждайки миналото хронологично, фигури като Левски и Ботев се явяват основен катализатор на историческите събития довели до настоящата ни действителност (а тя, естествено, е единствената, която познаваме и следователно е тази, която използваме като база за анализ). От тази отдалечена гледна точка, събитията изглеждат подредени и логически последователни, сякаш действащите лица са пратени точно там, в този момент, на това място, свише, с ясна цел и дори с точно определен “срок на годност” т.е. продължителност на живота. И именно в това се корени манталитета на модерния българин. Отговорността не е моя. Не е на човека, който чете тази статия, или пък на най-добрия му приятел. Нмяа и как да бъде. Промяната, си казва българинът, ще бъде доведена от някой специален, един човек, който струва колкото хиляди. Никой не знае точно кой, но всички си мислят, че ще го разпознаят, когато го срещнат. И ето на, всеки си избира личен Месия. Тази година, и за нещастие и идните предполагам, основен фаворит е богатият чалгар Слави. Това няма да трае дълго. Защото българинът иска полубог, а тук на земята има само хора. Преди повече от десетилетие спасението трябваше да бъде Симеон Сакскобургготски. Царят щеше да ни избави от остатъчните ефекти на комунизма и да ни превърне в държава, подобна на останалите, в които семейството му от векове си е впило ноктите. Къде е Симеон сега? Отчаяно съди държавата с надеждата да му бъде върнат един парцел земя, а дворецът му е в толкова окаяно състояние, че части от него са напълно негодни за обитаване. И синята кръв не те прави безсмъртен.

Преди години, когато всички се бяха вторачили в Делян Пеевски, лозунгът на протестите против правителството на Орешарски беше “КОЙ?”. Мисля, че този въпрос доста добре сумира подхода на българина към хода на събитията. Като че ли сме се отказали напълно от това да разбираме проблемите си като част от някаква по-всеобхватна и обширна система. Няма идеологии, няма икономически практики или политически доктрини. Интересува ни лицето, човекът, който служи за фасада на тези сложни процеси. И когато постигнем фиктивната си победа, когато човекът бъде премахнат от общественото пространство и заменен от някой по-лицеприятен, се прибираме тихичко по домовете си и се връщаме към търпеливото си недоволство. А междувременно, нищо не се променя.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s