Космическата тишина бе всеизвестен факт за всички ни. Отдавна бе минало времето на напрегнатото търсене на следи от извънземни цивилизации върху нощния небосвод, както и на замечтаното съчиняване на фантастични сценарии за това какво се случва във Вселената около нас. Намаля интересът към научната фантастика дотам, че дори Междузвездни войни спря да бъде свещена млекодайна крава за създателите си. Всички като че ли вкупом решиха, че извън красивата ни синя атмосфера няма нищо, което да представлява интерес за някой, който не е прекарал половината си живот в изучаване на теоретична физика. Затова настроението в новопостроената ни обсерватория, кръстена „Център за издирване на стопаджии“ в чест на Дъглас Адамс, най-често беше съвършено лежерно, на моменти дори приповдигнато когато се случеше някой да успее да вмъкне нещо за почерпка и да ни разсее от обичайните наблюдателни дейности. Днес беше различно. С финансирането на анонимен дарител и под егидата на редица големи имена в сферата на физиката и биоастрономията, бе създаден миниатюрен колайдер, който щеше да изстреля в няколко предварително подбрани области от Космоса, поредица от изблици на гама-лъчи. Целта бе да се привлече вниманието на предполагаемите извънземни цивилизации в дадените региони благодарение на необичайността на изблиците, а самата им честота щеше да е такава, че в Морзов код да се предаде и просто послание, въпреки, че никой не очакваше извънземните да разгадаят кода, дори и да ги имаше. Нямаше особена публичност, конструкцията и предварителните експерименти се изпълниха при пълно медийно затъмнение, а когато съществуването на Центъра бе обявено от Европейската космическа агенция, то не бе посрещнато с особен ентусиазъм нито от журналистите, нито от ентусиастите-космолози. Стигна се до там, че дори ние самите, учените, работещи на терен, спряхме да приемаме работата си като сериозно научно разследване и не отдадохме заслужената сериозност на начинанието. Все пак, радио вълни се излъчваха на десетки светлинни години още от преди Първата световна война, а пък вече от десетилетия хиляди телескопи наблюдаваха всички видими планети за признаци на активност. И все пак, Бездната мълчеше. Как тогава ние, хора, специализирани в това да подлагат всичко на съмнение и доказване, да възложим надеждите си върху прищявките на някакъв потаен милиардер, с връзки в научните среди? Въпреки това свършихме всичко както му беше реда – задействахме апаратурата, наглеждахме внимателно процеса, насочихме с машинна прецизност лъчи, и в крайна сметка изпратихме мнимото си послание да пътува през тъмнината. Нямаше го типичното за филмите оживление и напрегнато очакване; не подскачахме пред мониторите си в екстаз от факта, че сме провели сполучлива мисия. Откровено казано лентяйствахме. Минаха дни, седмици. Предполагаше се досега да имаме знак от предполагаемия получател. Но нямаше. Повторихме упражнението, разбира се срещу адекватно заплащане. Ефект нямаше, макар зоните да бяха различни. Потретихме. Отново нищо. Единствено заглушителната тишина на безкрайната тъма. Все така си разглеждахме космическата карта с огромния телескоп, все така следяхме всевъзможни честоти и подържахме разнообразни детектори за какви ли не вълни и частици. Обикновена рутина. И тогава монотонията на безверието ни се разпадна когато получихме далечен радио-сигнал, някак неразбираемо за нас усилен до степен, че да прекоси разстояние, необичайно за радио-вълните, който в себе си съдържаше едно кратко и просто съобщение на собствения ни език. Когато програмата приключи конвертирането и показа посланието на един от мониторите, пред който всички бяха се насъбрали в сънено недоумение, залата замря наведнъж. По лицата на всички се изписаха различни емоции, но все в една и съща гама – ужас. След хилядите години, прекарани в изолация и в самоналожена вяра в уникалността и екзистенциалната самота на човешкия род, най-сетне намерихме доказателство за обратното. А то дойде под формата на няколко обикновени думички: „Спрете шума. Те ще ви чуят.“